Болницата...

Тя си беше спомнила, че е вампир, което беше добре..може би щеше да си спомни, че има семейство..някога.
- Да..права си. - казах тъжно и излязох от болницата, Петя също. Тя тръгна на някъде, станах невидим и започнах да я следвам. Можеше да й се случи нещо или..да избие всички хора в града, нямаше да го позволя.

Стигнахме до болницата, но преди да влезем Петя припадна, отново. Успях да я занеса до кабинета на доктора. Тя бързо се свести, направиха й изследванията. След около час те вече бяха готови, с Петя седяхме в чакалнята, докато доктора не излезе от кабинета си, държайки изследванията в едната си ръка. Станах от стола си, Петя също. Доктора каза, че тя е ..бременна? О, Господи..
- Какво? - успях да кажа..

- Моля? - извиках в коридора. Не ми пука, че имаше много хора.
- Не няма да го задържа...не знам и от кой е..може и от тебе да е. - казах и погледнах към Крис. Нали твърдеше, че ми е съпруг..
- Къде мога да махна...ъ бебето? - обърнах се към доктора.

Тя не искаше да задържи бебето, най-спокойно попита доктора къде може да го махне. Аз не бях съгласен с това.
- Не можеш да го направиш! - викнах. Как можеше да мисли за такива неща. Нямаше да позволя да го направи, сега не искаше бебето, но когато си върне паметта кой знае..може би щеше да съжалява.
- Чуй ме, няма да позволя да го направиш, сега не искаш бебето, нито да си с мен, но когато спомените ти се върнат може би..това ще се промени. - дрънках пълни глупости, трябваше да я разубедя някак..а не ме биваше в това.

- Какви ги говориш? Искаш да стана дебела така ли? Е аз не искам. - казах категорично. След всички разубеждения най - накрая се съгласих. Седнах сърдито на стола в коридора. Хм бебе..след като си помислих това се сетих за...Сю и Джер..
- Крис, какво става с мен? - попитах объркано...май вече си бях върнала спомените.

Успях да я разубедя, най сетне. Тя седна на един стол в чакалнята, нещо се случи с нея.
- Връщаш си спомените..предполагам. - седнах на стола до нея.
- Какво си спомняш? - казах след малко и я погледнах. Бях пропуснал да прочета мислите й, което не ставаше доста често..

- Хм..Джер и Сю..теб, Емили и Джен..помня почти всичко от преди. - казах му. Вече бях спокойна, че помня.
- Добре искам да се прибера вече. Уморена съм. - казах на Крис.

Петя искаше да се прибере, защото е уморена, станах от стола.
- Да, хайде. - казах и излязохме от болницата. Бях по-спокоен, че поне помнеше нещо.. Тръгнахме към вкъщи.

Пристигнахме в болницата. Докторът след като прегледа Деймън каза, че бъбреците му са се повредили от удара.
- Трябва му спешно бъбрек - каза докторът като едновременно изтри с ръка челото си (беше потен).
- Аз ще дам бъбрека си - казах без да се замислям.
- Добре, елате да ви кажем какво трябва да направите - последваха 4 мъчителни часа докато операцията свърши. Успешно. Събудих се в една от стаите, бях под упойка през цялото време. Веднага станах от леглото и излязох от стаята. Потърсих лекаря и за щастие го намерих бързо.
- Докторе, как е той?Как мина операцията? - заразпитвах. Докторът каза че всичко е минало добре и че Деймън се възстановява изключително бързо. Разбира се, много се зарадвах и поисках да го видя. Пуснаха ме само за малко. Когато влязох Деймън беше в безсъзнание все още. Седнах до него.
- Докторът каза че трябва да останеш под наблюдение тази вечер и утре ще те изпишат. Всичко ще мине добре.. - започнах да му говоря, бях убедена че ме чува. Така се унесох че дори не забелязах кога започна да се пробужда..

Събудих се в болницата, Джен седеше до мен. Бях толкова объркан, последното нещо, което помнех беше как един автобус връхлетя върху мен.
- Какво стана? - казах тихо, бях изтощен, дори и не можех да помръдна. Странното беше, че не чувствах никаква болка в този момент, но се чувствах доста странно. Изпитвах глад и още куп други неща, които дори и не мога да определя. Опитах се да се надигна от леглото, но просто не можех.

- Стой мирно, освен ако не искаш да останеш тук следващите 10 дена. - в този момент влезе в стаята медицинската сестра, казвайки ми че е време да тръгвам вече. При други обстоятелства бих използвала внушение но не бях сигурна че ще подейства..
- Моля ви, още малко - казах.
- Но.. -
- Моля ви - повторих.
- Добре но само за 5 минути - казвайки това сестрата излезе.
- Мисля че ще се наложи да вечеряш нормално, имам впредвид без кръв и друг път се оглеждай като пресичаш улицата. Хайде аз ще тръгвам. И не убивай всичко живо тук - казах и излязох от стаята. Не можех да си тръгна. Седнах на един стол в коридора.

Джен излезе от стаята. Никаква кръв? Ох, нямаше да издържа дълго. Като гледах медицинската сестра ми идеше да стана от леглото, въпреки, че не можех и да я захапя за врата. Тя влезе в стаята, отново.
- Кога ще ме изпишат? - попитах.
- Утре сутринта. - отговори медицинската сестра и излезе от стаята. Поне нямаше да се задържа дълго тук..

С Крис дойдохме в болницата. Доктора ни познава за това ни прие бързо. Прегледа ме направи ми изследвания и каза да изчакаме в коридора. Седнахме отвън на столовете и зачакахме. След малко доктора излезе..като съм паднала съм се наранила и изгубихме бебето...

Доктора каза, че Петя е изгубила бебето. Чувствах се ужасно, Петя също..поне по изражението й това личеше. Просто не знаех какво да кажа..Прегърнах я силно, сега имаше нужда от подкрепа.
- Хайде, да си тръгваме. - казах след няколко минути и излязохме от болницата.

Неусетно бях заспала на стола. Когато се събудих вече беше тъмно и не ми отне много време за да се досетя че е нощ. Всичко беше толкова тихо.. Реших да мина през стаята на Деймън да видя как е. Беше тъмно и доста трудно я намерих. Това което ми направи впечатление бе, че докато минавах по коридора някои от вратите на стаите бяха отворени и.. Изобщо не усетих че искам кръв докато друг път винаги се случваше когато бях в болница да искам. Като се замисля.. Дори малко се отвръщавах от мисълта за кръв. Мисля че знаех какво става.. Може би започвах да се превръщам в човек.. С тези мисли пристигнах пред вратата на стаята в която беше Деймън. За миг размислих и реших да не влизам но.. Не можах да се сдържа. Влязох тихо така че да не го събудя в случай че спеше. Приближих се до леглото и застанах над Деймън. След няколко минути се преместих на един стол в стаята близо до прозореца..

Дори и не усетих кога заспах. Събудих се чак на сутринта, определено се чувствах по-добре, можех да..мърдам. Джен спеше на един стол до прозореца, в този момент влезе медицинската сестра. Не бях пил кръв от доста време..добре де, един ден, но глада се засилваше. Станах от леглото и отидох до медицинската сестра.
- Няма да викаш. - внуших й. Забих зъби във врата й, пих малко от нея, не трябваше да я убивам все пак.
- Забрави за това. - внуших й като преди това избързах останалата кръв по лицето си. Върнах се на леглото.
- Е, кога мога да си вървя? - попитах сякаш нищо не беше станало.

Събудих се на стола за втори път от вчера. Говорих с доктора той каза че вече Деймън може да се прибира. Върнах се отново в стаята.
- Хайде ставай да си тръгваме - казах. Той влезе в банята и започна да се приготвя. Цял половин час чаках и накрая се ядосах.
- Какво правиш толкова време там? Да не би да те целуват по пътя. Стига си се контил, излизай - викнах.

Върнах се при Джен.
- О, не се знае, но ако ти ме целунеш.. - засмях се. Излязохме от стаята, най-после..мразех болниците, е..имаше много кръв, но когато трябваше да лежиш да болнично легло не беше толкова хубаво. Излязохме от болницата и тръгнахме към вкъщи.

Помогнах на Деймън да се качи в колата въпреки че не беше нужно, той и сам се справяше отлично. Докато карах към вкъщи без да забележа блъснах един възрастен мъж. Веднага слязох от колата. Главата на мъжа беше ударена и течеше кръв. Бързо се насабраха хора които ме гледаха злобно.
- Ти си го убила! - ме нападна една бабка.
- Не съм! Все още диша, някой да повика линейка! - опитвах се да съм колкото се може по-спокойна. Малко след това дойде полицията. Казаха да ги последвам. Е, нямах друг избор, качих се в полицейската кола. След малко вкараха и Деймън в колата.

Бързо отидохме в болницата. Напоследък често я посещавахме, а това не беше добре. Попитахме една от медицинските сестри в коя стая е Емили, тя ни упъти към стаята, но каза, че все още не можем да я видим. Петя не реагира на думите й, а направо тръгна към стаята, последвах я. От нея излизаше лекаря, каза, че Емили вече е в съзнание и е по-добре, но ще остане под наблюдение, както и останалите пътници в самолета. Той ни пусна в стаята, но за малко..за разлика от медицинската сестра. Влязохме в стаята.
- Как си? - казах след малко като погледнах към Емили.

- По - добре. - казах и се изправих. Петя дойде и ме прегърна. С Крис седнаха на столовете до леглото. Използвах изцеление, след малко не чувствах болка. Раните бяха зараснали бързо. Станах от леглото. Доктора дойде и използвах внушение, за да ме пусне.
- На къде сме? - попитах на бързо.

- Ние ще се прибираме. - казах на Емили и както винаги задърпах Крис. Едвам не скъсах ризата му..въпреки, че щеше да е по - добре без нея. Емили тръгна на някъде а ние с Крис тръгнахме към вкъщи.