Къщата на Деймън и Лиса

Хванах Джейкъб и го избутах на вън, последвах го и затворих вратата.
- Нарочно го правиш, нали? - казах и го бутнах на зад.

- Какво? Просто приятелска прегрътка. Не знаех че си толкова ревнив - усмихнах се. Пристъпих напред и също бутнах Деймън доста силно.

- Май си спрял да ходиш на фитнес - усмихнах се. Пристъпих на пред и го избутах толкова силно, че падна на земята. Гледката беше забавна, усмихнах се злобно.

Станах и му ударих толкова силен юмрук че потече кръв от носа му.
- Забравяш че тренирам бокс от малък и имам черен колан по карате нали? - усмихнах се доволно и го ударих в корема.

- Стига, знаем кой е по-силния тук. - казах и му ударих един юмрук, в носа, потече му кръв.
- Квит ме..като се замисля не съвсем - усмихнах се подло и го ударих в слабините. Още един юмрук в лицето щеше да компенсира всичко..потече му кръв и от устата. Усмихнах се доволно.

Ударих го в лицето и му счупих носа. След това го ударих в окото което щеше да посинее. Бутнах го и той падна на земята. Качих се върху него и започнах да го удрям в лицето.

Хванах ръката му и я извих. Бутнах го на земята и започнах да го удрям в лицето.
- Ролите се сменят братко - усмихнах се и продължих да го удрям.

Пак сменихме позата и аз бях от горе. Продължих да го удрям в лицето.
- Защо се предполага че се бием този път? - казах и станах като започнах да го удрям в корема така че той да се свие.

- Защото те мразя - казах и отново аз бях върху него. Започнах да го удрям в корема, той умираше от болка, страхотна гледка. Оставих го да се гърчи на земята и влязох вътре.

Деймън влезе отново в къщата.. Пребит?
- Какво е станало? - казах и изтичах в кухнята да взема лед. След като той седна на дивана поставих леда върху насиненото му око като едновременно се опитвах да спра кръвта която течеше от носа му със една кърпичка.

- Дълга история - отговорих. Носа ме болеше, но факта, че Джейкъб се гърчи в двора ме развеселяваше.
- О, да..бивчето ти гадже също е доста зле. - исках да видя дали ще се втурне да го "спасява".

- Бил си се с брат си? - казах учудено.
- Да, разбирам те и аз за малко да удавя сестра си но не го направих, не питай защо - усмихнах се.
- Всъщност Джейкъб е симпатично момче - исках да видя какво ще направи.

Нямаше да оставя тъпия си брат да победи. Започнах да чукам на външната врата докато Джен не ми отвори. Опитах да вляза но не можех защото не бях поканен.
- По дяволите! Джен покани ме веднага! - викнах.

- Още ли искаш? - казах и станах от дивана, тръгнах към насинения си "брат".

- Деймън сядай бързо на дивана! - заповядах. Обърнах се към Джейкъб.
- Ти се махай, веднага! - викнах и затворих вратата. Стигаше толкова бои за днес.

Върнах се на дивана. Изведнъж се сетих, че притежавах дарбите на Джен и сестра й, може би сестра й има изцеление, имаше вероятност да съм копирал тази дарба. След малко носа и окото ми се оправиха.
- Е, все пак ще послужи за нещо това, че отнех дарбите на сестра ти.

- Да не й ги беше връщал щеше да е супер - измърморих, седнах на дивана и си пуснах телевизия. След няколко минути прещракване установих че няма нищо интересно.
- Няма нищо интересно - казах и изгасих телевизора.
- Джейкъб понякога е страшно нахален, точно като теб. И всъщност нямаше нужда да се биете пред къщата ми. - казах. Бях ядосана заради всичко което ставаше. Внезапно звънна телефона, вдигнах. Беше от болницата. Искаха да ми кажат че баща ми е бил много болен и щял да умре.
- Изобщо не ме интересува. Да не е бил глупав. Не съм виновна че само пиеше! - викнах и хвърлих телефона на земята. Счупи се но това беше най малкия ми проблем в момента.

- Какво има? - казах след като тя хвърли телефона си на земята.

- Баща ми бил много болен и щял да умира. Изобщо не ми пука, да не пиеше толкова. А и като станах на 13 той реши че вече съм достатъчно голяма да се справям сама с живота и ето, виж докъде ме докара. Вампир на 678 години, колко хубаво само - казах безразлично и иронично.
- И се махам от тук! Писна ми от всичко! - викнах накрая и излязох от къщата.

Малко след като Джен излезе и аз тръгнах на някъде.

Не искам да ми се сърди. Прегърнах я и прокарах пръсти през косата и.Целунах я нещо по главата.
-Съжалявам. - изрекох тихо. Не знаех за какво се извинявам. Прегръщах я. Не исках това с вените да се повтаря отново.

Той каза,че съжалява,но не знех за какво.
-Не си ти виновен.Аз..за пореден път правя нещо без да мисля.Аз трябва да се извиня,че те притесних..-усмихнах му се плахо.Сгуших се в него.
-Хъм..искаш ли да излезне мнякъде?-последната вечер бяхме пили доста и сега мислех просто да е в някой парк,а не бар,но и на барове не отказвам.

Стигнахме до къщата на Джен, тя отвори вратата и влезе вътре, а аз зачаках на вратата. След като тя ме дръпна вътре затворих вратата след себе си или по скоро я бутнах с крак.

Хвърлих ключовете на масата и седнах на дивана. В този момент започна да вали.
- Ех какъв късмет - казах и се облегнах на дивана. Не ми се спеше все още. Видях че Деймън стой на вратата.
- Защо стоиш там сядай - викнах и се загледах през прозореца. След това пуснах телевизора но както винаги нямаше нищо интересно за това го изгасих. От време на време поглеждах безразличния поглед на Деймън..

- Както кажеш - казах и седнах на дивана, до нея, но не прекалено близо. Загледах се през прозореца, заваля точно когато се прибрахме. От време на време поглеждах й Джен. Не знам какво ми стана, сякаш през мен мина нещо, исках да я целуна - направих го и продължих да гледам през прозореца.