Къщата на Катрин

Отидох до Кат и я прегърнах. Точно в този момент имаше нужда да знае че има някой който я подкрепя. Знаех как е да загубиш родител и за това я разбирах ужасно добре.

Цялата изтръпнах, не можех на помръдна. Ръцете ми трепереха, както и тези на Джен. Не бях особено близка с майка ни, в много моменти в, които съм имала нужда от нея тя не е била до мен, но въпреки това бях съкрушена.
- Джен, добре ли си? - успях да изрека тихо, думите ми едвам се разбираха, дори и устните ми бяха като парализирани.

Не казах нищо. Беше толкова невероятна новината за Алисия че.. Беше ми страшно трудно да повярвам. Погледнах към мрачното небе, което показваше че всеки момент ще завали. След малко започна да духа и силен вятър.

Приближих се до Джен и хванах ръката й, която трепереше.
- Успокой се. - прошепнах на ухото й. Разбирах какво е да изгубиш близък човек, особено ако е родител е много тежко.

Изправих се бавно.
- Да се успокоя? Как да се успокоя след като загубих единствения човек на когото му пука за мен макар и малко? Баща ми е.. Ужасен. Като малка се грижеше за мен, но сега.. Ходи по любовнички, пие.. За това ли да се успокоявам? - започнах да викам на Деймън. Вярно, не ми беше виновен но все някъде трябваше да си го изкарам. С всяка моя дума вятъра се усилваше все повече и повече. След като забелязах го спрях.

Усещах, че нещо странно се случва. Изведнъж започна да вали много силен дъжд, явно беше мое дело. Опитах да го спря, но направих така, че слънцето да започне да грее прекалено силно. Нямаше и следа от дъжда. Бързах да направя времето мрачно, но заваля още по-силен дъжд.
- Нещо странно става. - казах тихо гледайки към мрачното небе, от което се сипе силен дъжд. След малко времето беше както одеве - мрачно, но без да вали дъжд.

- Сигурно е защото сте разстроени - казах и огледах небето. Един път духаше силно, след това валеше, после грееше слънце.
- Ще е добре да не използвате дарбите си сега.

- Не мога да се контролирам - щом изрекох това всичко наоколо беше заледено. Поех дълбоко въздух и опитах да се успокоя. След малко всичко беше както преди.

След малко изгря слънце. Мразех слънцето, особено пък в такъв момент. Използвах дарбата си за да направя мрачно времето, но вместо това започна да вали много силно, да духа вятър още по силно и да гърми. Опитах се да го спра но вместо това бурята ставаше все по силна.
- Не.. Не мога да го спра - викнах накрая.

- Май ще е по-добре да задържа дарбите ви за малко. - щом казах това те вече нямаха никакви дарби. Успях да спра бурята и всичко беше както преди.

Чувствах се безсилна, сякаш част от мен липсваше.
- Ти да не си луд? Защо го направи без да попиташ? Аз откъде да знам че няма да ми ги върнеш никога? - започнах да му викам в лицето.

- Ще ги върна, успокой се.. - казах и се отдръпнах леко на зад.
- Обещавам.. - казах и извъртях очи след като тя ме изгледа невярващо.

- Не ти вярвам! Защо да го правя? Нямам никакво доказателство, нали така? - продължих да викам. Започна да ми се върти главата.
- Върти ми се главата.. Какво си направил за Бога? - казах тихо и се подпрях на една стена за да не падна.

- Ще върна дарбите ви - казах и погледнах ядосаното изражение на сестрата на Джен за миг и се приближих към Джен. Преди да върна дарбите им трябваше да изчакам да се успокоят поне малко.

- Използвал ли си тази дарба друг път? - казах и хванах главата си която освен че се въртеше ме болеше много. Започнах да викам от болка.
- Спри го! Ужасно е! - викнах.

- Използвал съм я разбира се! - казах и след малко върнах дарбите им.
- Вече имате дарбите си!

Странно главата продължаваше да ме боли дори и повече от преди.
- Не е от дарбите! Нещо става с нас! - викнах след като видях че Кати е в същото положение. С всяка изминала минута болката ставаше все по силна. Вече се чувствах съвсем изтощена. Дори не можех да мръдна.

Хванах Кати на ръце и тръгнах да към къщата й, не можех да я оставя на улицата и щях да направя каквото мога за да спра болката.

След като Майк ме заведе в къщата седнах на дивана. Болката се усилваше все повече, нещо ставаше, но едва ли можех да издържа на повече болка. Майк седна до мен, сложих глава на рамото му.

- Трябва и аз да се прибера и да се опитам да разбера какво по дяволите става - казах и с триста зора станах. Беше ми много трудно да вървя. Това май беше заради отнемането на дарбите. Направих няколко крачки и се подпрях на една друга стена.

- Ела, ще те изпратя до вас - казах и се приближих към нея. Хванах ръката й, за щастие тя не живееше далеч от тук.

- Сигурна ли си че си добре? Да ти донеса нещо? Лед, вода? - започнах да разпитвам. Притеснявах се за Кат особено след днешната случка.

- Да, вече болката..отмина. - на лицето ми се появи лека усмивка, май наистина се беше притеснил за мен. Натъжаваше ме факта, че майка ми е мъртва, но живота трябва да продължи.

- Ще погребвате ли майка си или няма? - казах тихо.Навън валеше силен дъжд и беше доста студено.

- Не..не знаем къде е тялото - отговорих и се загледах през прозореца. Валеше дъжд, явно беше дело на сестра ми.