Къщата на Деймън и Лиса

Пристигнах в града едва в 7 сутринта. Запътих се към къщата на Деймън. Прозвънях на вратата и веднага щом ми отвори Деймън ме пита дали родителите ми знаят че съм тук.
- Не и е желателно да не им казваш. - Казах и влязох в къщата. Оставих куфарите на пода и седнах на дивана като изобщо не забелязах момичето което беше до една от стените. Деймън тръгна да се обажда на родителите ми.
- Не! Дей моля те. Недей. Ще направя каквото поискаш само не им се обаждай. Не издържам повече в онази къща. Ако искаш мога да ти кажа нещо за бъдещето ти - изтичах до него и започнах да го моля. През това време момичето излезе от къщата. Деймън остави слушалката, може би го бях разубедила.
- Много, много, много те моля не им се обаждай. - погледнах го с кучешкото си изражение. Обикновено това действаше пред родителите ми когато исках нещо.

Ерин каза, че родителите й не знаят за това, че е тук. Първо мислех да им се обадя й, но после размислих. Може би щяха да се притеснят за нея, но..тя има право на избор. А като знам колко са досадни родителите й..и аз не бих издържал дълго с тях.
- Добре, няма да им се обадя, поради единствената причина, че..не ги понасям. - казах като дори и не забелязах кога Виктория излезе от къщата.
- Какво е станало, че си избягала чак тук от тях.. - казах след няколко минути и седнах на дивана. Погледнах към Ерин, а след това часовника си. Моля? 7 часа? Изобщо не бях спал, а и не ми се спеше, много странно. Обикновено си лягах в 3, в 4 и се прозявах. Преместих погледа си отново върху Ерин, чакайки отговор. Какво толкова се беше случило, че да дойде от Маями чак в Стрейндж..

- Ами скарахме се.. Отново. Вече 3 години насам постоянно се караме и не издържам повече. От една страна се опитвах да се науча как да контролирам това да съм зооморф а от друга те.. Просто не издържах, събрах си багажа и ето ме тук. - усмихнах се.
- Между другото имаш ли нещо за ядене? Умирам от глад! - казах и тръгнах към кухнята. Отворих хладилника и установих че по-голяма част заемаха пликчета кръв.
- Вие вампирите само кръв ли ядете?! Гадост! - казах на Деймън който беше дошъл с мен. Накрая си направих един сандвич и започнах да ям. Нямаше нищо друго за пиене освен вода и кръв.
- Трябва да отида до супермаркета да напазарувам. Това не може да продължава така - казах по скоро на себе си.
- А.. Дей после би ли ми дал някакви пари за да ида до супермаркета и.. Да си купя някоя нова дрешка.. - погледнах към Дей. Бях чула отнякъде че молът тук е страшно голям и има много готини неща. Не можех да пропусна възможноста да го посетя..

- А, това вече е Ерин, която познавам. - казах и извадих някакви пари от джоба си, дадох й ги. Това ме подсети, че трябва да си намеря работа..
- И ако беше вампир щеше да гледаш на кръвта по съвсем друг начин. - отидох до хладилника и извадих едно пликче с кръв, отворих го и започнах да пия, докато Ерин ме гледаше с отвращение. След малко се сетих да дарбата й да вижда бъдещето..
- Ти можеш да виждаш бъдещето, нали? Момичето, което беше тук..тя е върколак, тази вечер има пълнолуние, може ли да ми кажеш дали ще ухапе някого? - казах след няколко минути.

- Еее Дей какво е това? Тези няма да стигнах нито за една блузка! После ще ми дадеш още - казах след като той ми даде парите. В този момент той ме пита дали момичето което беше тук преди малко ще ухапе някого защото била въркоалак. Въздъхнах и затворих очи. Концентрирах се. След около половин час отново отворих очи.
- Да, ще ухапе. Ще ухапе момиче, вампир и е твоя позната. Друго не мога да ти кажа - казах и отново се захванах да броя парите. Само 500 лева. За нищо нямаше да стигнат. Какво по напред да купя с тях? Храна или дрехи? Ако трябваше да избирам щях да избера дрехи без да му мисля много. Протегнах ръка към Деймън сякаш чаках да ми даде нещо, и го погледнах строго. Исках поне още 500. Всичките ми дрехи бяха съвсем стари и за нищо не ставаха вече.
- Дей! Напрегнах се много за да ти кажа това което искаше. - казах гледайки го все така строго.

Ерин каза, че Виктория ще ухапе момиче, вампир..и е моя позната. Несъмнено това щеше да е Джен, трябваше да я предупредя.. Според Ерин парите, които й дадох бяха малко, винаги си купуваше абсолютно ненужни неща, които ползваше два-три пъти и след това изхвърляше.
- Превърнах се в банка.. - казах по-скоро на себе си. Извадих от джоба си още 500 лева и ги подадох на Ерин. Утре трябваше да си потърся някаква работа, едва ли щях да открия, в града намирането на работа беше трудно. Или мястото вече беше заето или работата беше до толкова ужасна, че никой не иска да я работи.

- А къде е моята стая? - казах и се качих на втория етаж. Огледах добре стаите и накрая си избрах една. Слязох до долу взех си куфарите, качих се горе и след като си подредих дрехите в гардероба се преоблякох. След това слязох отново в хола където беше и Деймън и седнах на дивана до него. Пуснах си телевизия и се спрях на едно предаване в което казваха последните клюки от живота на известните личности. Деймън беше разстроен, отнесен на някъде. Това го забелязах чак след като започнаха рекламите.
- Дей, какво ти е? - казах но той май не ме чу.
- Ехо? Сама ли ще си говоря? - казах този път по-силно за да ме чуе.

Ерин ме попита какво ми е, и тъй като не отговорих веднага започна да говори с по-висок тон.
- Нищо, добре съм. - казах и се загледах в предаването, което тя гледаше. Напоследък се случиха много неща..болницата, затвора сега и това с Виктория..което ме подсети, че трябва да предупредя Джен. Телефона й беше счупен, а едва ли щеше да си е вкъщи..трудно щях да я намеря. Погледнах си часовника, беше 9 часа сутринта, изобщо не бях спал.
- Аз ще си лягам. - казах и станах от дивана, Ерин ме изгледа странно.
- Ами..не съм спал. - казах и се качих в стаята си. Легнах на леглото и не след дълго заспах.

Разгледах няколко къщи но нито една не ми допадна. Накрая минах пред една къща която ми се стори позната.. После се сетих че тук каза че живее Лиса. Но на табелката пишеше "Деймън Салваторе и Лиса Евънс". Деймън Салваторе ли.. Отнякъде го помнех това име. Бях сигурен че съм го чувал. Замислих се и накрая се сетих. Та разбира се, с Деймън бяхме съученици преди страшно много години. Значи и той беше вампир интересно.. Позвънях на звънеца и за моя голяма изненада ми отвори Лиса.
- Случайно да има място за още един тук? - казах и се усмихнах. Този път забележимо. Тя ме покани да вляза. Най после! Хубава, обзаведена къща. Какво ли не направих за да намеря такава. Оставих куфарите на пода и се разположих на дивана.
- Какво ново? - казах съвсем спокойно сякаш живея тук от години.

Прибрах се и се настаних на дивана.Гледха някакъв филм,а на вратата се почука.Станха и отидох да отворя.Раян стоеше с куфарите и ми се ухили.Поканих го да влезне,а той се настани на дивана сякаш си е у тях.Не казах нищо,а просто седнах до него.
- Мисля,че ще се намери място... - казах накрая.Взех си от пуканките и продължих да гледам филма сякаш той не седи в хола ми.Гледах го с периферното си зрение.Беше сладък и беше на около двадесет.Да,да...нямам шанс.Аз с кой ли имах шанс.Бях на седемнадесет.
- На колко си?

П.п:Съжалявам,че е кратко,но са ме засипали отвсякъде с какво ли не...и..;х

- На 20. Ти си на 17 предполагам.. - казах и тя кимна. Дали живееха още момичета като нея тук? Ако беше така, вече щях да взема да си мисля че съм в Рая. В един момент я дръпнах грубо към мен и я целунах страстно, след това отново я избутах на мястото й и се загледах отново във филма сякаш нищо не се беше случило. Исках да видя как ще реагира, исках да "опозная" характера й. Признавам че исках да видя и Деймън за да се уверя дали е същият за когото си мислех. Но той май не си беше вкъщи. Е, все някога щеше да се прибере. На всичкото отгоре за да издразня Лиса още повече си качих и краката на масата.
- Интересен филм, а? - казах с лека, доволна усмивка. В един момент се замислих че тя може да има гадже но какво ми пука? Нали все пак аз нямах сериозни намерения, от години насам не ми се бе случвало да има сериозни намерения. А и какъв е смисалът? Нали все пак някога си омръзваме.. За мен думата "любов" бе пълна глупост.

П.П Няма нищо

Той ме издърпа грубо към себе си и ме целуна,а после ме избута.Малко си ме заболя от това,че ме издърпа,но просто изръмжах.Раян си качи краката на масата и с това ме издрази.Този човек да не си мислише,че е у тях?Изрече нещо като "Интересен филм ,а ?" ,но аз само изсумтях нещо което самата аз не разбрах в отговор.Той се хилише самодоволно.
- За Бога! - извиках.Станах от дивана и застанах пред него.Бързо му ударих един шамар което беше грешка.Сега можеше да ме разпердошини и направи на малки парченца.Надали едно "Опа" ще оправи нещата.Отстъпих качка назад.Зъбите ми се заостриха и аз изсъсках насреща му в знак на предопреждение.Не,че имах шанс.Този сигорно беше стар колкото света,а аз нямах и един век..нямах и двадесет години!"Боже Господи...в какво се забърках" - запитах се на ум докато гледах Раян.Той обаче прекали.С държанието си в кафенето,тук...целувката.С всичко!А аз не съм извесна с великия си самоконтрол.

От летището се прибрах направо вкъщи. Отключих вратата и влязох вътре. Тръгнах да се качвам в стаята си преди да забележа куфарите на пода и момчето, което седеше на дивана в хола с краката върху масата. Тъкмо да кажа "няма свободни стаи" и момчето ми се стори познато, отне ми по-малко от минута да разбера, че това е Раян, съученик от времето в което бях човек. Значи и той беше вампир, интересно..
- Раян? - казах, за да се уверя, че това наистина е той.

Едно момче влезе в къщата и тръгна да се качва на горния етаж когато чух името си. Обърнах се и го огледах добре. Струваше ми се познат отнякъде.. И после се сетих че това трябва да е Деймън.
- Да аз. Ти си Деймън предполагам - казах колебливо. Бяха минали около 7 века от тогава когато го видях за последно. Наистина изглеждаше по-зрял отколкото в училище. Там правеше само глупости. Честно казано се учудих че ме помни, минаха страшно много години. А и освен това не бяхме особено близки.. Да си призная не го харесвах много в училище. Не знам защо но тогава не ми допадаше.
- Учудващо е че още ме помниш. Като малък беше голям хулиган - сега сигурно щеше да се ядоса. Определено ставаше много забавно..

"Хулиган" значи..е, не бях чак толкова лош, предполагам.
- За 7 века все съм се променил поне малко. - казах и погледнах към Лиса, която стоеше пред Раян сякаш очакваше да направи нещо. Не казах нищо повече, тръгнах да се качвам по стълбите, спрях се и се обърнах отново към Раян.
- А, да.. няма свободни стаи. - казах и продължих да изкачвам стълбите. Качих се на горния етаж и отворих вратата на стаята си. Бях уморен, направо легнах на леглото. Странното беше, че въпреки да чувствах умора не можех да заспя, напоследък изобщо не можех да спя..на какво ли се дължеше.

Деймън се появи от нощото - или по-скоро влезна пез вратата - и разпозная Раян.Двамата се оказаха страни приятели - съученици - колко сладко.Няма що.Никой от тях не каза името ми дори не ме погледна.Е Деймън ми хвърли един поглед,но после пак се върна на своята любов - Раян.Ъх!Изръмжах.Деймън се качи нагоре,а аз погледнах Раян.Какво пък можех да си кажа с този тип?
- Защо ме целуна? - повиших тон раздразнено.Не,че не ми харесваше...о напротив.Целуваше се добре...макар и това да беше кратка целувка.

- Защото така искам - казах без дори да я поглеждам. Взех си куфарите и се качих на горния етаж. Намерих една свободна стая и оставих куфарите там. След това излязох от къщата и тръгнах на някъде. Може би щях да отида в някой парк или пък да ям нещо в някой ресторант. В този град нямаше особено много хора а и повечето от тях доколкото разбрах бяха необикновени, вампири тоест.

Реших да направя още едно посещение на Деймън за да видя как е след като ухапах приятелката му. Все още бях много доволна. Вратата на къщата беше отворена и без никакви усилия влязох вътре. Явно Деймън не беше на долния етаж, там нямаше никого освен едно русо момиче на около 16-17 години. Качих се на горния етаж и не ми отне много време за да намеря стаята му. Влязох вътре, той спеше. Тогава ми хрумна нещо. Бързо се съблякох, след това съблякох и неговите дрехи като оставих само бельото му. След това легнах до него, като се стараех да не го събудя. Отначало опитах да се задържа будна но неусетно заспах.

Дори и не усетих кога съм заспал, събудих се на сутринта. Бях само по бельо, а до мен лежеше Виктория..гола. Не помнех нищо такова, а дори и не бях пил алкохол..никакъв. Погледнах към спящата и гола Виктория, изобщо не помнех, че е идвала тук, а още по-малко как се е озовала в леглото ми.
- Какво? Какво? - бързо станах от леглото и потърсих с поглед дрехите си. Панталоните бяха захвърлени по средата на стаята, облякох ги. Взех си ризата, която беше на пода, до леглото. В този момент Виктория се събуди.
- Какво правиш тук? - казах студено. Каквото и да сме правили определено това нямаше да хареса на Джен.. Виктория смяташе, че тя е мъртва..май не трябваше да й казвам, че е ухапала Катрин, а не Джен, поне за сега.

- Нима не помниш? - усмихнах се подло.
- Снощи беше отишъл в един бар, там бях и аз пихме и.. Ето ни сега тук - казах сякаш се опитвах да му припомня нещо за да не разбере че го лъжа. Така и така бях тук защо да не го измъча малко? Обвих чаршафа около себе си и влязох в банята като първо взех дрехите си. След като се облякох влязох отново в стаята.
- Е, спомни ли си? - казах без да го поглеждам. Всъщност оглеждах стаята му, не бях идвала тук преди но сега тъй като нямаше кой да застане на пътя ми смятах да идвам по-често. Деймън гледаше объркано, сигурно се беше хванал. Ставаше ми все по-забавно и по-забавно.
- Не разбирам защо го прие толкова зле. Нали вече няма кой да ни се пречка - подсмихнах се и седнах на леглото.

Виктория започна да ми разказва какво сме правили снощи. Каквото и да ми говореше не й вярвах, защото е много добра лъжкиня и можеше да заблуди почти всекиго. Е, аз не съм чак толкова глупав все още, че да й повярвам.
- Вик, май забравяш с кого говориш. Първо, ако снощи бях ходил в бар щях да помня, но аз си останах вкъщи, а ако бях пил толкова много, че да не помня нищо от вечерта сега щях да имам ужасен махмурлук. Второ, никога, ама никога не бих легнал с теб, за нищо на света. - усмихнах се подло и облякох ризата си.
- А колкото до това.. Как ще реагираш ако ти кажа, че снощи не ухапа гаджето ми, а двойничката й? - казах, а тя се ядоса, почти незабележима усмивка се появи на лицето ми.
- Упс.. - подсмихнах се и се подпрях на вратата на стаята.

- Какво? Тази глупачка да няма 9 живота като котките?! - викнах. Но момичето което ухапах аз, беше съвсем същото. Но нали пък затова бяха двойнички. Бързо обаче си възвърнах спокойствието.
- Няма нищо, на следващото пълнолуние ще й видя сметката. - казах по-скоро на себе си.
- И да, признавам че те излъгах. Но преди 2 години ти не би казал такива неща. Кога най сетне ще осъзнаеш че все още си влюбен в мен? - погледнах го. Какво трябваше да направя за да го накарам да се върне при мен? Да избия всички в този град? Това беше единственото лесно нещо.
- Какво трябва да направя за да го разбереш? Няма да спра докато не се върнеш при мен! Ако трябва ще унищожа всичко тук! - казах съвсем спокойно.

Избухнах в смях. Тя отново ми казваше колко съм "влюбен" в нея. Да, бях..преди години, но сега ми идеше да разкъсам щом я видя.
- Аз влюбен в теб? О, моля те..отдавна съм те забравил. - казах без дори и да я поглеждам. О, но какво правя..стоя като идиот и си говоря с някаква психясала кучка.
- А сега се махай от къщата ми. - изръмжах. Едва ли Джен щеше да се е върнала от Лондон за следващото пълнолуние, пък дори и да се е върнала вече щеше да е демон и ухапването нямаше да й навреди с нищо. Да кажа ли на Виктория? Не..нека оставим изненадата за накрая.

Деймън излезе от стаята и отиде някъде. В този момент звънна телефона му. Вдигнах аз за да видя кой е тъй като пишеше че номера е непознат а и щеше да бъде забавно.
- Ало, Деймън? - чух познат, женски глас. Не ми отне много време за да разбера че това е Джен или там както се казваше.
- Здравей - казах и след като тя чу моя глас замлъкна. Подсмихнах се.
- Деймън в момента не е тук, облича се след като имахме.. Така да се изразя страстна нощ - излъгах. Беше много забавно да си играеш с хората по някога.
- Какво? - каза тя и в този момент в стаята влезе Деймън. Щом видя че говоря по телефона му май се ядоса.

Слязох в хола, чух някакъв звук или по-точно звънене, реших, че може би е телефона ми. Върнах се в стаята, Виктория говореше по телефона ми, сигурно Джен се беше обадила. Ядосах се, как можеше да идва в къщата ми, да спи в леглото ми, да ме лъже и да ми вдигне телефона когато гаджето ми ми звъни.
- Какво си мислиш, че правиш? - викнах и взех телефона от ръцете й. Кой знае какво беше си измислила този път, по изражението й съдех, че не е останала безучастна.
- Джен, каквото и да ти е казала тази не е истина.. - казах набързо. Едва ли щеше да ми повярва тъй като Виктория умееше да лъже.